Откъс от Островът   Ние сме птици в светлината на

Откъс от „ Островът ”
 
Ние сме птици в светлината на Егея.
 
Реем се над блестящата вода, до момента в който крила и ветрове ни отведат над дребното гръцко островче Афитос – триъгълна кърпичка от варовиков камък, забравена от богове и разсеяни картографи.
Източната му страна е пуста, висока, с врязани в скалите невидими заливи, крили с епохи пирати, бягащи от крайбрежията на Кападокия и Родос.
На север, към Гърция, гледат белите къщи, струпани към остаряла венецианска цитадела с два бронзови лъва, високият рид и ласкавият Залив на риболовците.
На югозапад крайбрежията се снишават и покриват с борове, маслинови и портокалови горички, галени от топлите ветрове, идващи от Либийската пустиня...
 
Е, това е островчето. В картите е единствено безименна точица. Можем да го обиколим за половин час, носени от ветровете, духащи от трите му страни.
Източният кападокийски вятър е изсъхнал, изострен, с аромат на пръст, неочакван.
Северният от континента постоянно води пред себе си стадо дъждовни облаци. Иде постепенно и се вижда отдалеко. Появи ли се сива линия на хоризонта, кепенците на къщите се затварят с тропот, риболовците хукват да ревизират привързаните лодки; даже глинените птици над портите настръхват в изсивялата светлина.
От пустото море идва югозападният вятър. Горещ, непрекъснат, той носи червеникави прашинки от Либийската пустиня, трае повече от седмица и полепва по лицето като пареща сянка. Случвало се е да духа толкоз дълго и мощно, че нормалното течение към острова трансформира посоката си. „ Накрая даже октоподите желаят да летят “, приключва описа за необикновеното събитие Таки Върлината, единственият професионален риболовец на острова и надзирател на фара.
През тъмните и влажни зимни месеци на острова има не повече от дузина жители; другите се изнасят към континента с последните фериботи в средата на ноември. Останалите живеят с добре готови ресурси. При незабавна нужда от храна или доктор викат граничния катер.
Но зимата в този момент е единствено спомен.
Прозрачен юни е. От фурничката на кирия Мадалена се издига тъничък аромат на добре препечени хлябове, бюреци и сладкиши с брашно от фурми.
Няколко тежки удара на сатъра оповестяват, че албанецът Мирто разфасова вкусна телешка плешка.
Скоро макарата с бяло-синьото знаме ще заскърца и то ще се развее над остарялата венецианска цитадела.
Малцината летовници, останали правилни на щастливо открития остров, излизат на терасите си, гълтам с лакоми очи светлината и кожите им стават транспарантни с издигането на слънцето.
Всички са тук в красивото повтаряне на живота. Дори да сме не запомнили някого, то той няма да закъснее да се появи; без засегнатост ще ни кимне, а в очите му ще се чете насмешливо щастливото: „ Не може без мен, нали? “.
Не може, несъмнено.
Вдигаме се във въздуха. Островът под нас се смалява като ирис на птица. Мъдри и мощни, уверени, каквито сме или най-малко мечтаем да бъдем, ние към този момент знаем, че в лятото няма време, а единствено светлина. Светлината е невидимият пясък в часовника на лятото. Вероятно по тази причина най-голямата измислена мерна единица за пътешестване в тъмния и запустял Космос е светлинната година. И всяко лято, което пускаме в себе си със слънцето, ветровете и мириса на горещи треви, ни подарява светлинна година живот.
Ние сме птици и летим.